Защо една част от родителите приемат децата си, като собственост?

От 5г. до 25 годишна възраст учим.

„Детето ми не слуша“ „Детето ми не иска на учи“

Прави впечатление, колко често и колко много, родителите се обръщат към мен с единствената мисъл, че детето им не иска да учи.

Основният въпрос при тийнейджърите е : защо ми е да уча това, като то никого няма да ми трябва в живота?

От началото на учебната година, към мен се обръщат родители, които искат да говоря с децата им, защото както казват те „Не мога повече“, „ Вече не зная какво да направя“.

Най-голямото признание за всеки родител е да бъде оценен, като добър и справящ се родител.

Консултация с тийнейджър от последните дни ме провокира, за да напиша този текст!

Новата учебна година е на прага.

Тези дни си мисля за родителството.

Не забравяй, че да си родител не означава, че имаш дете, а че детето има теб.

Лято е.

Динамичното време, в което живеем, изисква и от тийнейджърите ни да порастват много по-бързо.

Тийнейджърството е период и това успокоява доста родители.

Много често се случва, когато при мен дойдат родителя/ лите на тийнейджър, разговора да стигне до момент, в който родителя да сподели, как той се чувства все едно не съществува.

Чувам много родители, които идвайки при мен казват: „Не разбирам защо е все недоволен/а? От него се иска само да учи“.

Повечето родители, които идват или се обръщат за съвет към мен, смятат, че са възпитали и подготвили по най-добрият начин за Живота детето си.

Родителите искат най-доброто за децата си. И се стараят да им го осигурят.

Ако имаш дете/ деца, особено в тийнейджърска възраст, значи разбираш какво означава израза : „Все едно говоря на стената“, или поне такова е твоето усещане.

Много родители споделят с мен, че не разбират децата си. Много юноши ми споделят същото. От къде идва разминаването?

Имате ли представа какво се случва в главите на тийнейджърите ви?

Често родителите, особено на деца, навлизащи в тийнейджърството, правят какво ли не, само и само децата им да учат.

Като родители, правим всичко възможно да осигурим спокойна, здравословна и сигурна среда за децата си. Стремим се децата ни да не са тревожни.

Живеем в толкова динамично време, че стресът и вечното бързане, са неизбежни.

Като психолог, към мен често се обръщат родители, които са притеснени, а и разочаровани от факта, че влагат всичко в детето/ цата си, а то/ те не само, че не искат да учат, но и нямат идея какво искат, да не говорим за планове и цели.

Знаете ли, че най-важният въпрос в ума на Вашия тийнейджър към Вас, като родител е: „Обичате ли ме?“.